Постинг
06.10.2012 09:50 -
Народ с диагноза
Автор: ivanko
Категория: Политика
Прочетен: 4424 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 06.10.2012 10:49
Прочетен: 4424 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 06.10.2012 10:49
Носталгията по времето отпреди 1989 година не избледнява, тя расте.
Даже тържествено отбелязахме 100 годишнината от рождението на Тодор Живков.
Все по-малко стават тези, които аргументирано могат да обяснят носталгията си, все повече стават тези, които митологизират онова време и предават митологията на своите деца и внуци.
Нищо чудно един ден митът за Тодор Живков да се нареди до митовете за Кубрат, Крум и Симеон.
Опитвам се подредя някакви обяснения за носталгичните настроения.
На първо място е нашата неподготвеност – като общество, за навлизането в един друг „обществен строй” – използвам терминологията на моето поколение.
Демокрацията дойде непоискана. Всъщност ние имахме нужда само от по-пълни магазини – щяхме да бъдем доволни, ако банани пускаха не само един път в годината, а примерно 4 пъти. Щеше да ни бъде достатъчно. Ако пък ни и пускаха един път в годината в чужбина, бихме били предоволни.
Нищо друго не ни бе нужно.
Промяната обаче ни изсипа толкова предизвикателства, колкото и на тези, които бяха плащали с кръвта си за повече демокрация. На фона на унгарските, чешките и полските събития, когато стотици хиляди поискаха повече свободи, това, което се случваше у нас можеше да се обясни само по два начина:
Генетично робско поведение.
Недозрелост на обществото.
Хайде, нека да е второто – не е толкова обидно.
Да си припомним нещо много важно. В онези времена носталгия по времето отпреди 9 септември 1944 година можеше да се открие единствено у тези, които бяха засегнати от „мероприятията на народната власт”. Тези, които по-късно нарекохме „реститути”.
Не ги обичахме тогава, не ги обичаме и сега.
Социалистическото относително равенство и възлагането на всички отговорности на Държавата, а контрола на Партията, като че ли идеално пасваше на обществено-психологическите нагласи на българина.
Животът ни като пионки в една система се оказа не толкова лош. Впрочем, веднага намерихме пробойни в системата, които позволяваха всеки да се спасява индивидуално, достигайки до едно поносимо и безотговорно живуркане.
Една огромна пропагандна машина промиваше мозъците и в крайна сметка повярвахме, че „преди Девети” е било едно отвратително време на експлоатация и пороци.
Дълги години и аз вярвах.
Сега като че ли същата пропагандна машина – макар и по-перфидна, ни убеждава, че „преди Десети” сме живели по-добре.
Да си припомним, че БКП се оказа единствената партия, която не се раздели с нищо от миналото си и до ден днешен се гордее с всеки ден от историята си. Включително и с тоталитарното си минало, признавайки някакви неясни отделни грешки.
България се оказа единствената страна в Източния блок, в която първите свободни избори бяха спечелени отново от комунистите.
Българинът и днес иска да живее като жепеец. Достатъчно е, че държавата му гарантира заплата и това е. Ако му дава редовно и работно облекло – идеално. И след като му позволяват да продължава да прецаква държавата, добавяйки по някой лев към заплатата - какво му трябва повече.
От демокрацията той е получил само едно нещо – правото да стачкува, когато усети, че искат да го прецакат лично.
В България е жива пролетарската солидарност. Жертвите на стачката спокойно мръзнат по 8 часа в спрелите влакове, но подкрепят стачниците. Не им пука, че този ден няма да отидат на работа – нали така всъщност ще прецакат пак държавата или своите работодатели. Пенсионери също подкрепят стачката, без да си правят сметка, че заветното увеличение на пенсиите се отдалечава още повече.
Важното е държавата да бъде прецакана.
Тук стигаме да първото душевно раздвоение – хем обичаме държавата, хем я мразим.
Държавата е тази, която единствено осигурява безпроблемни заплати и осигуровки. Всеки опит за приватизация на нещо държавно се посреща с вой до небето. В същото време нямаме нищо против да лъжем държавата. Има поне сто начини за това.
И второто раздвоение.
Разговарял съм със стотици носталгици.
Знам всичките им аргументи – безплатно здравеопазване, безплатно образование, всяка година на море с карта, нямаше решетки на прозорците, саламът беше по-вкусен, турците и циганите си знаеха мястото и т.н.
На всички сладкодумни разказвачи за светлото минало съм задавал въпроса: „А не ви ли липсваше свободата на словото?”
Интересни са отговорите:
- И тогава имаше свобода на словото, но не и за гадовете.
- Когато човек имаше проблем, не беше нужно да се пише по вестниците. Отивахме при партийния секретар и той решаваше проблема.
- Никой не ни пречеше да си мислим, каквото си искаме…
Третият аргумент е особено интересен.
През последните години преди свалянето на Тодор Живков вероятно поне 90% от българите го мразеха. Най-голямата тайна беше, че държавата е почти фалирала и с всеки ден отива към пропастта. Хората не го знаеха, но го чувстваха.
Смяна на властта искаха хората на всички нива – включително активни борци, партийни активисти, да не говорим за интелигенцията. В същото време на събрания искрено се заклеймяваха дисидентите. Без да ни кара никой.
Вижте архивните кадри от манифестациите – всички са усмихнати и приветстват хората от трибуните. Много пъти точно в този момент съм се вглеждал в хората от моята редица и от съседните редици – всички махаха възторжено. Не от страх, а с искрена любов.
След това в кухнята на ракия и салатка псувахме безпощадно властта.
Скоро попаднах на едно старо интервю с великия познавач на българската душевност Атанас Славов – светла му памет.
Та там той стига до извода, че за българина душевното раздвоение винаги е било нормално състояние.
Свобода и робство в една глава.
Може би затова нямаме нищо против да се върнем в едно вече преживяно състояние, в което свободата на словото отново ще ни липсва.
Впрочем, вероятно няма да ни липсва.
Нали ще си я имаме в едното полукълбо на мозъка – дремеща тихо и отключваща се тогава, когато няма да се опасяваме, че някой ще ни чуе.
Стига хляб „Добруджа” отново да е 26 стотинки, а картата за море – 12 лв.
На подобно раздвоение се вика шизофрения.
Така че какво да очакваме от един народ с диагноза?
Даже тържествено отбелязахме 100 годишнината от рождението на Тодор Живков.
Все по-малко стават тези, които аргументирано могат да обяснят носталгията си, все повече стават тези, които митологизират онова време и предават митологията на своите деца и внуци.
Нищо чудно един ден митът за Тодор Живков да се нареди до митовете за Кубрат, Крум и Симеон.
Опитвам се подредя някакви обяснения за носталгичните настроения.
На първо място е нашата неподготвеност – като общество, за навлизането в един друг „обществен строй” – използвам терминологията на моето поколение.
Демокрацията дойде непоискана. Всъщност ние имахме нужда само от по-пълни магазини – щяхме да бъдем доволни, ако банани пускаха не само един път в годината, а примерно 4 пъти. Щеше да ни бъде достатъчно. Ако пък ни и пускаха един път в годината в чужбина, бихме били предоволни.
Нищо друго не ни бе нужно.
Промяната обаче ни изсипа толкова предизвикателства, колкото и на тези, които бяха плащали с кръвта си за повече демокрация. На фона на унгарските, чешките и полските събития, когато стотици хиляди поискаха повече свободи, това, което се случваше у нас можеше да се обясни само по два начина:
Генетично робско поведение.
Недозрелост на обществото.
Хайде, нека да е второто – не е толкова обидно.
Да си припомним нещо много важно. В онези времена носталгия по времето отпреди 9 септември 1944 година можеше да се открие единствено у тези, които бяха засегнати от „мероприятията на народната власт”. Тези, които по-късно нарекохме „реститути”.
Не ги обичахме тогава, не ги обичаме и сега.
Социалистическото относително равенство и възлагането на всички отговорности на Държавата, а контрола на Партията, като че ли идеално пасваше на обществено-психологическите нагласи на българина.
Животът ни като пионки в една система се оказа не толкова лош. Впрочем, веднага намерихме пробойни в системата, които позволяваха всеки да се спасява индивидуално, достигайки до едно поносимо и безотговорно живуркане.
Една огромна пропагандна машина промиваше мозъците и в крайна сметка повярвахме, че „преди Девети” е било едно отвратително време на експлоатация и пороци.
Дълги години и аз вярвах.
Сега като че ли същата пропагандна машина – макар и по-перфидна, ни убеждава, че „преди Десети” сме живели по-добре.
Да си припомним, че БКП се оказа единствената партия, която не се раздели с нищо от миналото си и до ден днешен се гордее с всеки ден от историята си. Включително и с тоталитарното си минало, признавайки някакви неясни отделни грешки.
България се оказа единствената страна в Източния блок, в която първите свободни избори бяха спечелени отново от комунистите.
Българинът и днес иска да живее като жепеец. Достатъчно е, че държавата му гарантира заплата и това е. Ако му дава редовно и работно облекло – идеално. И след като му позволяват да продължава да прецаква държавата, добавяйки по някой лев към заплатата - какво му трябва повече.
От демокрацията той е получил само едно нещо – правото да стачкува, когато усети, че искат да го прецакат лично.
В България е жива пролетарската солидарност. Жертвите на стачката спокойно мръзнат по 8 часа в спрелите влакове, но подкрепят стачниците. Не им пука, че този ден няма да отидат на работа – нали така всъщност ще прецакат пак държавата или своите работодатели. Пенсионери също подкрепят стачката, без да си правят сметка, че заветното увеличение на пенсиите се отдалечава още повече.
Важното е държавата да бъде прецакана.
Тук стигаме да първото душевно раздвоение – хем обичаме държавата, хем я мразим.
Държавата е тази, която единствено осигурява безпроблемни заплати и осигуровки. Всеки опит за приватизация на нещо държавно се посреща с вой до небето. В същото време нямаме нищо против да лъжем държавата. Има поне сто начини за това.
И второто раздвоение.
Разговарял съм със стотици носталгици.
Знам всичките им аргументи – безплатно здравеопазване, безплатно образование, всяка година на море с карта, нямаше решетки на прозорците, саламът беше по-вкусен, турците и циганите си знаеха мястото и т.н.
На всички сладкодумни разказвачи за светлото минало съм задавал въпроса: „А не ви ли липсваше свободата на словото?”
Интересни са отговорите:
- И тогава имаше свобода на словото, но не и за гадовете.
- Когато човек имаше проблем, не беше нужно да се пише по вестниците. Отивахме при партийния секретар и той решаваше проблема.
- Никой не ни пречеше да си мислим, каквото си искаме…
Третият аргумент е особено интересен.
През последните години преди свалянето на Тодор Живков вероятно поне 90% от българите го мразеха. Най-голямата тайна беше, че държавата е почти фалирала и с всеки ден отива към пропастта. Хората не го знаеха, но го чувстваха.
Смяна на властта искаха хората на всички нива – включително активни борци, партийни активисти, да не говорим за интелигенцията. В същото време на събрания искрено се заклеймяваха дисидентите. Без да ни кара никой.
Вижте архивните кадри от манифестациите – всички са усмихнати и приветстват хората от трибуните. Много пъти точно в този момент съм се вглеждал в хората от моята редица и от съседните редици – всички махаха възторжено. Не от страх, а с искрена любов.
След това в кухнята на ракия и салатка псувахме безпощадно властта.
Скоро попаднах на едно старо интервю с великия познавач на българската душевност Атанас Славов – светла му памет.
Та там той стига до извода, че за българина душевното раздвоение винаги е било нормално състояние.
Свобода и робство в една глава.
Може би затова нямаме нищо против да се върнем в едно вече преживяно състояние, в което свободата на словото отново ще ни липсва.
Впрочем, вероятно няма да ни липсва.
Нали ще си я имаме в едното полукълбо на мозъка – дремеща тихо и отключваща се тогава, когато няма да се опасяваме, че някой ще ни чуе.
Стига хляб „Добруджа” отново да е 26 стотинки, а картата за море – 12 лв.
На подобно раздвоение се вика шизофрения.
Така че какво да очакваме от един народ с диагноза?
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
1. ДЕМОКРАТИ ЗА СИЛНА БЪЛГАРИЯ
2. mediapool.bg
3. Kafene.net
4. Българско Общество за Индивидуална Свобода
5. Институт за пазарна икономика
6. Общество
7. __________________
8. ДЕКОМУНИЗАЦИЯ
9. ЕпохалниВремена
10. __________________
11. блог Черна станция
12. блог на философа Ангел Грънчаров
13. блог на Радан Кънев
14. блог на Асоциация на свободното слово "АННА ПОЛИТКОВСКАЯ"
15. блог "Де зората"
16. Един мошеник от Мадрид
2. mediapool.bg
3. Kafene.net
4. Българско Общество за Индивидуална Свобода
5. Институт за пазарна икономика
6. Общество
7. __________________
8. ДЕКОМУНИЗАЦИЯ
9. ЕпохалниВремена
10. __________________
11. блог Черна станция
12. блог на философа Ангел Грънчаров
13. блог на Радан Кънев
14. блог на Асоциация на свободното слово "АННА ПОЛИТКОВСКАЯ"
15. блог "Де зората"
16. Един мошеник от Мадрид