КОМУНОМАФИЯТА в БГ :: Народ с диагноза

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

06.10.2012 09:50 - Народ с диагноза

Автор: ivanko Категория: Политика

Прочетен: 4424 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 06.10.2012 10:49

Носталгията по времето отпреди 1989 година не избледнява, тя расте.
Даже тържествено отбелязахме 100 годишнината от рождението на Тодор Живков.

Все по-малко стават тези, които аргументирано могат да обяснят носталгията си, все повече стават тези, които митологизират онова време и предават митологията на своите деца и внуци.
Нищо чудно един ден митът за Тодор Живков да се нареди до митовете за Кубрат, Крум и Симеон.

Опитвам се подредя някакви обяснения за носталгичните настроения.

На първо място е нашата неподготвеност – като общество, за навлизането в един друг „обществен строй” – използвам терминологията на моето поколение.

Демокрацията дойде непоискана. Всъщност ние имахме нужда само от по-пълни магазини – щяхме да бъдем доволни, ако банани пускаха не само един път в годината, а примерно 4 пъти. Щеше да ни бъде достатъчно. Ако пък ни и пускаха един път в годината в чужбина, бихме били предоволни.

Нищо друго не ни бе нужно.

Промяната обаче ни изсипа толкова предизвикателства, колкото и на тези, които бяха плащали с кръвта си за повече демокрация. На фона на унгарските, чешките и полските събития, когато стотици хиляди поискаха повече свободи, това, което се случваше у нас можеше да се обясни само по два начина:

Генетично робско поведение.
Недозрелост на обществото.
Хайде, нека да е второто – не е толкова обидно.

Да си припомним нещо много важно. В онези времена носталгия по времето отпреди 9 септември 1944 година можеше да се открие единствено у тези, които бяха засегнати от „мероприятията на народната власт”. Тези, които по-късно нарекохме „реститути”.
Не ги обичахме тогава, не ги обичаме и сега.

Социалистическото относително равенство и възлагането на всички отговорности на Държавата, а контрола на Партията, като че ли идеално пасваше на обществено-психологическите нагласи на българина.

Животът ни като пионки в една система се оказа не толкова лош. Впрочем, веднага намерихме пробойни в системата, които позволяваха всеки да се спасява индивидуално, достигайки до едно поносимо и безотговорно живуркане.

Една огромна пропагандна машина промиваше мозъците и в крайна сметка повярвахме, че „преди Девети” е било едно отвратително време на експлоатация и пороци.

Дълги години и аз вярвах.

Сега като че ли същата пропагандна машина – макар и по-перфидна, ни убеждава, че „преди Десети” сме живели по-добре.

Да си припомним, че БКП се оказа единствената партия, която не се раздели с нищо от миналото си и до ден днешен се гордее с всеки ден от историята си. Включително и с тоталитарното си минало, признавайки някакви неясни отделни грешки.

България се оказа единствената страна в Източния блок, в която първите свободни избори бяха спечелени отново от комунистите.

Българинът и днес иска да живее като жепеец. Достатъчно е, че държавата му гарантира заплата и това е. Ако му дава редовно и работно облекло – идеално. И след като му позволяват да продължава да прецаква държавата, добавяйки по някой лев към заплатата - какво му трябва повече.

От демокрацията той е получил само едно нещо – правото да стачкува, когато усети, че искат да го прецакат лично.

В България е жива пролетарската солидарност. Жертвите на стачката спокойно мръзнат по 8 часа в спрелите влакове, но подкрепят стачниците. Не им пука, че този ден няма да отидат на работа – нали така всъщност ще прецакат пак държавата или своите работодатели. Пенсионери също подкрепят стачката, без да си правят сметка, че заветното увеличение на пенсиите се отдалечава още повече.

Важното е държавата да бъде прецакана.

Тук стигаме да първото душевно раздвоение – хем обичаме държавата, хем я мразим.

Държавата е тази, която единствено осигурява безпроблемни заплати и осигуровки. Всеки опит за приватизация на нещо държавно се посреща с вой до небето. В същото време нямаме нищо против да лъжем държавата. Има поне сто начини за това.

И второто раздвоение.

Разговарял съм със стотици носталгици.
Знам всичките им аргументи – безплатно здравеопазване, безплатно образование, всяка година на море с карта, нямаше решетки на прозорците, саламът беше по-вкусен, турците и циганите си знаеха мястото и т.н.

На всички сладкодумни разказвачи за светлото минало съм задавал въпроса: „А не ви ли липсваше свободата на словото?”
Интересни са отговорите:
- И тогава имаше свобода на словото, но не и за гадовете.
- Когато човек имаше проблем, не беше нужно да се пише по вестниците. Отивахме при партийния секретар и той решаваше проблема.
- Никой не ни пречеше да си мислим, каквото си искаме…
Третият аргумент е особено интересен.

През последните години преди свалянето на Тодор Живков вероятно поне 90% от българите го мразеха. Най-голямата тайна беше, че държавата е почти фалирала и с всеки ден отива към пропастта. Хората не го знаеха, но го чувстваха.

Смяна на властта искаха хората на всички нива – включително активни борци, партийни активисти, да не говорим за интелигенцията. В същото време на събрания искрено се заклеймяваха дисидентите. Без да ни кара никой.
Вижте архивните кадри от манифестациите – всички са усмихнати и приветстват хората от трибуните. Много пъти точно в този момент съм се вглеждал в хората от моята редица и от съседните редици – всички махаха възторжено. Не от страх, а с искрена любов.
След това в кухнята на ракия и салатка псувахме безпощадно властта.

Скоро попаднах на едно старо интервю с великия познавач на българската душевност Атанас Славов – светла му памет.

Та там той стига до извода, че за българина душевното раздвоение винаги е било нормално състояние.

Свобода и робство в една глава.

Може би затова нямаме нищо против да се върнем в едно вече преживяно състояние, в което свободата на словото отново ще ни липсва.

Впрочем, вероятно няма да ни липсва.

Нали ще си я имаме в едното полукълбо на мозъка – дремеща тихо и отключваща се тогава, когато няма да се опасяваме, че някой ще ни чуе.
Стига хляб „Добруджа” отново да е 26 стотинки, а картата за море – 12 лв.

На подобно раздвоение се вика шизофрения.

Така че какво да очакваме от един народ с диагноза?

Нагоре