Денят беше горещ и душен. Асфалтът на магистралата проблясваше с черни локвички в далечината към отвора на тунела от който непрекъснато излизаха една след друга коли. Стоян ги наблюдаваше с премрежен поглед, като от време на време хвърляше око към радара. Бяха се залостили с колегата на старото удобно място – точно преди разширението, в зоната на действие на знака за ограничение “80 км.”

Мястото си беше направо супер – колите излизаха от тунела и се устремяваха по моста, постепенно набирайки скорост, за да наберат инерция за наклона нагоре. Знакът беше поставен така, че само внимателен шофьор можеше да го забележи, ако успееше да се адаптира към рязката промяна от тъмно към светло. Въобще, идеално място за работа. Стоян и колегата му обичаха това място и често си го искаха при разпределението на патрулите макар, че и други се натискаха за него. Единственото неудобство беше, че трябваше да паркират на ограниченото разширение в края на моста и нямаха много възможности да се поразтъпчат, когато потокът от коли намалееше. Но пък невнимателните шофьори бяха много.

Поредната кола излезе от тунела и се устреми към моста без разбира се, да вижда паркираната изкусно встрани катаджийска кола. Стоян погледа към радара – 110 км в час. Ела ми пиленце, ела – помисли си ликуващо той и пъргаво изскочи на пътя с изнесена напред палка. Колата послушно спря в разширението и все още недоумяващият шофьор го погледна въпросително през прозореца.
- Старшина Петров, документите, ако обичате - представи се Стоян.
Шофьорът – младо момче на около 25 години - забързано почна да рови в жабката.
- Какво е нарушението г-н полицай? - попита момчето, подавайки документите през спуснатия прозорец.
Стоян ги взе и важно пое към полицейската кола, като подхвърли през рамо:
– Излезте от автомобила и елате с мен, ако обичате.
Момчето излезе от колата и го последва. Застанаха пред радара.
- Каква е скоростта, която виждате на екрана? - попита го Стоян.
Момчето се приближи и каза:
- 110 км в час.
- А видяхте ли ограничението от 80 километра?
Момчето искрено се учуди:
- Къде е това ограничение?
- В началото на моста, господине, в началото на моста. Нарушението, което извършихте е превишена скорост от 30 километра в час. Налага се да ви съставя акт.
Лицето на младия шофьор започна леко да почервенява.
- Г-н полицай, имам чувството, че там няма никакъв знак. Освен това, ние сме на магистрала и разрешената скорост е 120 км...
Сърцето на Стоян радостно трепна, защото усети как момчето влезе в капана.
- Г-не, огледайте се наоколо – снизходително каза Стоян. Да виждате три платна, две от които да са отделени с непрекъсната линия от аварийното?
Момчето погледна назад. Наистина, мостът имаше само две платна. Очевидно последният му аргумент се проваляше, което го накара да го удари на молба.
- Виновен съм г-н полицай, очевидно не съм видял това, винаги съм мислел, че след тунела стъпвам на магистралата...
- Така е г-не, така беше планирано, по моста да има три платна, но едното от тях беше откраднато - усмихнато му отговори Стоян.
- Как така откраднато? – учудено попита момчето.
- Ами така, Иван Костов го открадна – тържествуващо каза полицаят.
Младият шофьор не беше кой знае какъв запален фен на демокрацията и специално на Иван Костов, но това изведнъж му се стори абсурдно. И направи грешка.
- Това са пълни дивотии! Не може Иван Костов да е виновен за всичко в тая страна!
Стоян очакваше тази реакция и мигновено му отвърна:
- Напротив, може. Точно по времето на Иван Костов се строеше тази част от магистралата и той просто открадна едното платно. Както, впрочем и много други неща в тази страна...

Момчето ту поглеждаше назад към моста, сякаш да се увери, че наистина едното платно е откраднато, ту отново се вторачваше невярващо в полицая, питайки се дали онзи не го будалка нещо. Стоян с опитно око наблюдаваше тези вътрешни съмнения. Накрая реши да приключи разговора:
- Моля идете до колегата, който ще ви напише акта за нарушение.
Момчето послушно се запъти към катаджийския автомобил. В главата му се завъртя следната мисъл: “Ако се съглася с това абсурдно твърдение, дали няма да ми опрости нарушението?” След което се извърна към Стоян:
– Вие имате право. Изглежда наистина Костов го е откраднал, защото аз си спомням, че когато се строеше моста имаше място за още едно платно, а после нещо го стесниха....
Почувства леко неприятно усещане в устата от раболепието на фразата, но бързо го преодоля. Все пак имаше възможност да се измъкне. Стоян се извърна и го погледна. Попита уж незаинтересовано:
- И какво ще правим сега?
Момчето сякаш се сепна от унес:
– Ами, ако може някак да уредим нещата на място г-н полицай. Признавам, че съм виновен, но явно вината не е само моя... Какво да се прави..Демокрация.
Неприятното усещане в гърлото се появи отново.
- Да, прав си - бащински се отзова Стоян - не зависят от нас нещата. Дай там нещо за почерпка и друг път да внимаваш.
- Това добре ли е?- попита момчето, стискайки смачкана двадесетолевка.
Стоян я погледна крадешком, въздъхна и я пъхна в джоба.
- Карай внимателно. И спазвай скоростта.

Работният ден приключваше. Стоян беше доволен – беше си заработил своето и заедно с това беше спазил инструкцията на началника от тази сутрин.

---

виж също
“За душата на един полицай”

по истински случай, нали?

за едни 20 кинта си си загубил маса време и повеждаш и хората да четат тази глупост. Направо си рзанищил корупцията, много важно!